MindLocker

Винаги съм се забавлявал на разни малки проблемчета, които да разчоплям и разчовърквам, пък току виж науча и нещо ново. Даже, като малък сам си ги създавах, ей така, от скука. До 16-тият си лазарник бях разглобил всички механични часовници в къщи, та да видя дали работят. Еми извода беше, че не работят… поне не след като ги бях сглобил наново.

Проблемът, за който обаче ще пиша не беше мое творение. Сглобиха ми го добрите хорица от Хевлет-Пекар (приликите с действителни лица и КОМПАНИИ са евентуално случайни, а с компюртър модел hp pavilion dv6000t entertainment pc направо изключени).

Как започна всичко, ли? Прибирам си се аз една прохладна, прилично на лятна, но не съвсем, вечер и взимам изключително грешното решение да гледам законно закупеният от мен в денонощната видеотека филм. Включвам верния лаптоп, уверен в неговото бързодействие и надеждност. Всичко, което чух беше три пискливи звука. Питам го – “Що ми са караш?!”. А той ми отговаря “Ми пикъ са ве!!!” Междувременно трябва да споделя и че не смееше да ме погледне в очите. На кратко нямаше картина и бибиткаше странно. Не искаше да boot-не (…каквото и да значи това…)

И понеже няма по-забавно нещо от юрист с компюър в ръце, реших и аз да допринеса за общодостъпния хумуристичен климат в страната. Взех съдбовно решение – “ИНЖИНЕР” СЪМ!!! (поне докато ми е интересно и преди да ме е чул декана на ЮФ). Въоръжих се и с една отверка. Малко време ми отне да разбера, че се държала от дебелата страна, но добре, че е интернета на брата (…а и хубаво, че го нямаше та да му го потребя…).

Та, залових се да разбера от какво е болен стария другар. След ровнене из дебрите на “онзи, чието име не бива да се споменава” стигнах до светлото прозрение, че има проблем с видео картата. Идеално, отдавна се каня да го разглобя на чаркове, ама все нещо ме спираше. (…тук ми изплува и споменът за часовниците на баба, и липсата на жизненост след моята необходима намеса…). Започнах. С хиляда зора намерих болтчетата. После стана лесно кабел след кабел, клавиш след клавих, летяха чаркове чак до … коридора.

В крайна сметкя я достигнах, заветната цел – графичният ми кошмар – видео картата. Стоеше кротко, спокойно, там, сгушена в ъгъла на дънната ми платка  (…не ме питайте как разбрах, че е тя…). Поогледах, почуках … отворих google и разбрах какъв всъщност е проблемът. На тази серия лаптопи всъщност исконно не им е било писано да работят. Дори е чудо, че моят другар ми служи вярно две години след гаранционния срок. Просто бил така сглобен, че графичната карта не се охлажда добре, прегрява и след време се разпоява. До тук нищо странно (…поне според многобройните “доволни” клиенти на ХП…).

СТРАННОТО беше друго. Странното беше “лечението”. Да, този, на глед летален, изход също имал ИЗХОД. И сега се пригответе. Лекува се със СЕШУАР. Да, онова с перката дето духа топло. Техникът, сиреч аз, трябвало да извади всичко, което можело да се извади (…супер, вече го направих…) и да обдуха порядъчно чипа, за да може той отново да открие общ език с довчерашните дружки.

Ето тук очичките ми светнаха. Запретнах ръкави. Взех оксиженистката маска на татю. Въоръжих се със сешоара на мама и бавно закрачих към приготвения пациент. Най-забавното беше, че сработи. Изпекох си видео картата и сега си я консумирам с наслада.

Винаги съм подозирал, че абсурдът е нормалното състояние на нашата държава, но сега се убеждавам, че всичко е на космическо равнище. Вселена, която допуска спокойното съществуване на юрист с оксиженистка маска и сешоар в ръката да поправи УСПЕШНО произведение на изкуството от силоконовата долина е само и единствено отходен продукт от случайното включване на безкрайно-невероятностния двигател “на” Дъглъс Адамс.

Според “Пътеводителят на галактическия стопаджия” Безкрайно Невероятностният Двигател е чудесно изобретение, правещо възможно прекосяването на големи разстояния за части от секундата, без да се мотае из хипер пространството. Принципите на генериране на малки количества крайна невероятност, чрез включването на логическите вериги на суб-мезонния мозък на Бамбълуини 57 към векторен атомен плотер, поставен в мощен генератор на Брауново движение – например чаша хубав чай, бяха добре известни. Такива генератори се използваха за повишаване на “градуса” на парти защото активират молекулите на долното бельо на домакинята като отскачат едновременно един път в ляво, според Теорията за Невероятността. Много известни физици заявиха, че не могат да се съгласят с това явление,
от части, защото представлява гавра с науката, но най-вече защото не ги канеха на този тип парти.
И с още едно нещо не можеха да се примирят – с постоянния неуспех да конструират машина която да произвежда силово поле на Безкрайната Невероятност необходима за пренасянето на кораб между най-отдалечените звезди… и накрая, ядосани обявиха, че да се построи такава машина е на практика невъзможно. Обаче един ден, един студент, оставен да почисти лабораторията след едно особено несполучливо парти, започна да разсъждава по следния начин… “Ако такава машина е на практика невъзможна, тогава е логично да бъде Крайно Невероятна. Така, че всичко което се иска за да я направя е да пресметна колко е невероятна… да вкарам резултата в Крайно Невероятностният генератор… да му подам чаша пресен горещ чай и да го включа.” В моментът, в който го направи беше изненадан, че откри че е успял да създаде дълго търсения Безкрайно Невероятностен Генератор от едното нищо.