MindLocker

клипът е от тук

Винаги съм се забавлявал на разни малки проблемчета, които да разчоплям и разчовърквам, пък току виж науча и нещо ново. Даже, като малък сам си ги създавах, ей така, от скука. До 16-тият си лазарник бях разглобил всички механични часовници в къщи, та да видя дали работят. Еми извода беше, че не работят… поне не след като ги бях сглобил наново.

Проблемът, за който обаче ще пиша не беше мое творение. Сглобиха ми го добрите хорица от Хевлет-Пекар (приликите с действителни лица и КОМПАНИИ са евентуално случайни, а с компюртър модел hp pavilion dv6000t entertainment pc направо изключени).

Как започна всичко, ли? Прибирам си се аз една прохладна, прилично на лятна, но не съвсем, вечер и взимам изключително грешното решение да гледам законно закупеният от мен в денонощната видеотека филм. Включвам верния лаптоп, уверен в неговото бързодействие и надеждност. Всичко, което чух беше три пискливи звука. Питам го – “Що ми са караш?!”. А той ми отговаря “Ми пикъ са ве!!!” Междувременно трябва да споделя и че не смееше да ме погледне в очите. На кратко нямаше картина и бибиткаше странно. Не искаше да boot-не (…каквото и да значи това…)

И понеже няма по-забавно нещо от юрист с компюър в ръце, реших и аз да допринеса за общодостъпния хумуристичен климат в страната. Взех съдбовно решение – “ИНЖИНЕР” СЪМ!!! (поне докато ми е интересно и преди да ме е чул декана на ЮФ). Въоръжих се и с една отверка. Малко време ми отне да разбера, че се държала от дебелата страна, но добре, че е интернета на брата (…а и хубаво, че го нямаше та да му го потребя…).

Та, залових се да разбера от какво е болен стария другар. След ровнене из дебрите на “онзи, чието име не бива да се споменава” стигнах до светлото прозрение, че има проблем с видео картата. Идеално, отдавна се каня да го разглобя на чаркове, ама все нещо ме спираше. (…тук ми изплува и споменът за часовниците на баба, и липсата на жизненост след моята необходима намеса…). Започнах. С хиляда зора намерих болтчетата. После стана лесно кабел след кабел, клавиш след клавих, летяха чаркове чак до … коридора.

В крайна сметкя я достигнах, заветната цел – графичният ми кошмар – видео картата. Стоеше кротко, спокойно, там, сгушена в ъгъла на дънната ми платка  (…не ме питайте как разбрах, че е тя…). Поогледах, почуках … отворих google и разбрах какъв всъщност е проблемът. На тази серия лаптопи всъщност исконно не им е било писано да работят. Дори е чудо, че моят другар ми служи вярно две години след гаранционния срок. Просто бил така сглобен, че графичната карта не се охлажда добре, прегрява и след време се разпоява. До тук нищо странно (…поне според многобройните “доволни” клиенти на ХП…).

СТРАННОТО беше друго. Странното беше “лечението”. Да, този, на глед летален, изход също имал ИЗХОД. И сега се пригответе. Лекува се със СЕШУАР. Да, онова с перката дето духа топло. Техникът, сиреч аз, трябвало да извади всичко, което можело да се извади (…супер, вече го направих…) и да обдуха порядъчно чипа, за да може той отново да открие общ език с довчерашните дружки.

Ето тук очичките ми светнаха. Запретнах ръкави. Взех оксиженистката маска на татю. Въоръжих се със сешоара на мама и бавно закрачих към приготвения пациент. Най-забавното беше, че сработи. Изпекох си видео картата и сега си я консумирам с наслада.

Винаги съм подозирал, че абсурдът е нормалното състояние на нашата държава, но сега се убеждавам, че всичко е на космическо равнище. Вселена, която допуска спокойното съществуване на юрист с оксиженистка маска и сешоар в ръката да поправи УСПЕШНО произведение на изкуството от силоконовата долина е само и единствено отходен продукт от случайното включване на безкрайно-невероятностния двигател “на” Дъглъс Адамс.

Според “Пътеводителят на галактическия стопаджия” Безкрайно Невероятностният Двигател е чудесно изобретение, правещо възможно прекосяването на големи разстояния за части от секундата, без да се мотае из хипер пространството. Принципите на генериране на малки количества крайна невероятност, чрез включването на логическите вериги на суб-мезонния мозък на Бамбълуини 57 към векторен атомен плотер, поставен в мощен генератор на Брауново движение – например чаша хубав чай, бяха добре известни. Такива генератори се използваха за повишаване на “градуса” на парти защото активират молекулите на долното бельо на домакинята като отскачат едновременно един път в ляво, според Теорията за Невероятността. Много известни физици заявиха, че не могат да се съгласят с това явление,
от части, защото представлява гавра с науката, но най-вече защото не ги канеха на този тип парти.
И с още едно нещо не можеха да се примирят – с постоянния неуспех да конструират машина която да произвежда силово поле на Безкрайната Невероятност необходима за пренасянето на кораб между най-отдалечените звезди… и накрая, ядосани обявиха, че да се построи такава машина е на практика невъзможно. Обаче един ден, един студент, оставен да почисти лабораторията след едно особено несполучливо парти, започна да разсъждава по следния начин… “Ако такава машина е на практика невъзможна, тогава е логично да бъде Крайно Невероятна. Така, че всичко което се иска за да я направя е да пресметна колко е невероятна… да вкарам резултата в Крайно Невероятностният генератор… да му подам чаша пресен горещ чай и да го включа.” В моментът, в който го направи беше изненадан, че откри че е успял да създаде дълго търсения Безкрайно Невероятностен Генератор от едното нищо.

Ставане късно – някъде около обяд. Планове за деня – никакви. Мозъчна дейност – нулева. Така заповча “перфектният” ден.

От пет години си мечтая за нещо такова. Всред хаоса от задачи, учебници и хора които искат нещо винаги съм си мислел, че това ще е перфектният ден, но досега не ми беше оставало време или желание, или просто денят беше прекаленно хубав за да го пропилея.

Е, НЕ. Беше просто скучно.

Приключих с ученето (…още преди седмица,за постоянно – м…да, завърших!!!), приключих със задачите (…вероятно за тази седмица…), приключих с хората (…поне за днес…). Реших да намеря моя перфектен ден. А и времето спомогна. Лято, облачно, студено, не вали, но е някак сиво. Въобще едно такова – никаво. И то не знаеше какво е. Като че вселенският администратор беше натиснал бутона пауза и беше забравил да го пусне.

Никакъв компютър, никаква телевизия, никаква комуникация – пълен релакс. Даже направих опит да чета книга. Знаете, една от онези, които винаги си казвате, че ще прочетете някой ден когато ви остане време. Е, на мен ми се случи – остана ми време. А и домашните чудодейно си намериха занимание извън къщи за целия ден. Идеално!

Очевидно трябва да внимавам какво си пожелавам, че току виж се сбъднало. От ритъма, към който вероятно съм привикнал ли, или просто от депресарското време навън, но нещо просто не се получи както го бях замислил преди толкова време. На место в перфектния спокоен ден само със себе си и всичко онова, което винаги съм искал да правя се озовах насаме в стаята пълна с мисли – А сега на къде? Какво пропуснах? Как да действам? и други подобни щуротии. От четенето и спомен не остана. Думите летяха механично пред очите ми а мислите все повече ми натежаваха.

Знаете, един от онези моменти, които винаги дебнат зад ъгъла и ви се изпречват точно когато решите, че най-после сте си свършили работата, постигнали сте нещо, отдали сте се на заслужена почивка.

След още няколко опита реших, че не си заслужава. Нямам нужда от перфектен ден. Особено ако е толкова “перфектен”. Далеч по забавно и приятно излезе обичайното всекидневие. Май ще се придържам към него докато измисля начин да го разнообразя. Каква е поуката ли? Май ще стоя по далече от “перфектните” моменти за сега.

В крайна сметка поне писах в блога. Отдавна не ми се беше случвало. Все нямам компютър под ръка когато имам муза или пък тя бяга когато седна пред монитора. Дано и това се промени.

Така… Нямам представа какво да пиша и как да започна. Може би трябва да започна с “Приемам “щафетата”. Щафета, подадена ми нявга от едно от “най-плододайните дръвчета” в Блог-пространството (надявам се VL няма да се сърди за сравнението). Доста време се чудех какъв е смисъла на упражнението. Дали не е да задоволя стремежа си към “духовния ексхибиционизъм”, който така или иначе рецидивира у някои от нас в “блогството”? После обаче се сетих, че аз и без друго не пиша много, та какъв стремеж, какви “5 лева”. Явно не е това целта (…поне не моята). После се зачудих дали пък някой не се опитва да ме “разконспирира”? Но едва ли е това идеята. А и да се опита, едва ли ще успее. Аз самият още не съм. Но какво пък дезинформацията е доста добро оръжие по принцип .

Та ето ги и моите почти 10 “малки” (… дали са тайни зависи от гледната точка):

1. Много съм добър да си губя времето. Предполагам не съм най-големият експерт в тази област, но и аз си имам своите постижения. Спомням си още славните студенстски времена (за щастие приключили преди има-няма месец), когато по изпити правех всевъзможни неща, но не и да си чета “уроците”. Дори “Пътеводителят’ “, който не беше застъпен в учебната програма, прочетох преди скучния, но за сметка на това обемен, за тогавашните ми разбирания, учебник по “История на… нещо си” Добре, че вадех някакъв невероятен късмет и дните преди изпита времето спираше за да мога да наваксам пропуснатото.

В прочем отношенията ми с времето са доста интимни и усложнени. Това обаче се отразява доста изнервящо на хората около мен. Като доказателствено средство привеждам следните обяснения :

2. Колкото и да се старая често (… но ако питате определени хора – винаги…) закъснявам за уговорки. В моя защита ще кажа, че не го правя нарочно. Възможно е причината за това да е липсата на навик да нося часовник. Като се замисля, дори този в GSM-a ми е назад с някакви минути. Добре е че все още има добри хора, които да ме търпят. Но като гледам май ще направя усилия във вярната посока.

3. Тайна номер три (…сега тук много внимавайте…) – евреин съм … , но само по професия (или засега поне по образование). Наскоро излязох успешно от лабиринта на родните университети. Ако някой ме попита мога да кажа, че беше интересно приключение в което се е налагало да се боря с минотаври и зли вещици да се бия с вятърни мелници, а дори в един момент пътят ми се пресече със този на самата Медуса-Горгона. Не ме питайте как съм се спасявал.

4. Манипулирал съм “избори”. И преди да са нахлули батковците от НСБОП и преди прокурорът да ме е “наредил”, че съм престъпник, а престъпниците трябва да са на колене пред закона (сиреч него) искам да изясня че не съм изпълнил никой от съставите от Раздел III на глава трета от НК (… е те същите ония текстове които се имаха предвид в “слогънот” от изборите: “Купуването и продаването на гласове е престъпление”). “Прегрешението” ми е конкретно към гласуванията в анкетите в блога на vlpreslavski. Признавам си на места, просто понеже всичко беше прекалено поляризирано, съм гласувал въпреки реалното си мнение с негативен вот за да се избегне еднообразието на мненията и да има стимул към прогрес.

5. Мегаломан егоцентрик съм. Ето, признах си. Най-малко трябва да е станало ясно понеже повечето ми “тайни”, ако не сте забелязали още, заършват със “съм” . А и списвам блог все пак.

6. Екстремист съм. Не, господин прокурор, не съм терорист. Просто си падам по високото ниво на адреналин в кръвта. Някак ме кара да се чуствам жив. През краткото си битие съм правил много “глупости”. Като малък карах колело по ръба на скала на около 50 метра от земята (да, страх ме беше, но се усетих на половината път и нямах голям избор. Трябваше да стигна до края.). До едно време борбата с гравитацията ми беше основно занимание (за което подозирам семейна обремененост). После ме “отведоха” от университета, където ме “държаха” 5-6 годинки, но ме пуснаха за добро поведение. Леко се кротнах, но намерих и съучастници. Последно атакуваме мостове и планки, “въжа” и реки. Очертават се интересни дни. Да не говорим, че отново усетих зова на небето. (п.с. Колко ли по-неясно мога да го кажа )

7. Дразня се на хората, които мислят с телевизорите си, а не с главите. Незнам дали това е “тайна” а и подозирам, че не съм единствен. Толкова ли е трудно бе хора. Защо се плашите да прочетете и научите нещо ново. Вярно, че е по-лесно да ви подават информацията, но мислете като я слушате (…или четете). Това, че някой казва нещо “пУ тИлИвизора” съвсем не значи, че е истина. Същото се отнася и за написаното (било то в книги или вестници). Задавайте си въпроси, моля Ви. За благото на всички ни!

8. И сега за баланс – “кефя” се на хората със собствена и лична представа за живота вселената и всичко останало (…някак логично, май), стига да си е тяхно лично постижение.

Ами това бяха, май, моите “не десет малки т.” Дезинформацията е пълна . Владо, мерси.

Като гледам традицията е да “предам нататък”. Аз приключих да се готвят .:zaveqna:., която отдавна не е писала, а ми е интересно да я чета и kulev, на когото имам да си връщам за блога.

А ето и малко предизвикателство. Ако инициалите ти са S.P. направи си блог и приеми и ти щафетата, като ми оставиш линк.

Вчера попаднах на нещо което от раз ме хвърли в тъча. Винаги съм знаел, че родният търговец е гениален, но този път разбиваме всички маркетингови стратегии на пух и прах.

Поводът за този “пост” е един на вид обикновен продукт, но с гръмкото заглавие “Вафли Криза”. Яко! Много ме забавлява. Не планирах да пиша по подобни теми, но май нямаше начин.

След началния “шок” от видяното май радващото е, че дори и във време на “криза” (поне казват, че такава има) нашенският търговец е запазил завидно чувство за хумор, макар и леко “дебелашко”. Пък и нали казват, че гениалните неща са обикновено прости. А какво по-гениално от това да привлечеш вниманието по такъв безапелационен начин. Как да не си купиш вафли “Криза”. Хвалба на такъви търговци.

p.s. Малко заприлича на реклама на края, но пък може би хората си я заслужават щом успяха да ми привлекат вниманието и да ми продадат продукт, който по принцип рядко купувам.

Първи пост … отново. И този път изцяло мой си, личен.

Как се стигна до тук ли? Ами мързи ме или нямам време, или нямам муза, вдъхновение, желание, стремление и други там подобни. Не знам и аз защо.

От вече година стопанисвам тази част от пространството и като гледам май не се справям добре (само не казвайте на “шефа на интернета”). “Градинката” ми никак не е подредена а и посевите са леко поизвехнали. “Бостана” и той май залиня. Не е добре работата.

Всичко това някак ме накара да се запитам “Защо?”. Защо не пиша и не се грижа за блога? И сега стигам до извода, че може би не съм започнал както трябва. Не съм направил нещо важно. Чудя се, какво ли?

В крайна сметка и след безплодни усилия стигнах до извода за първия пост. Как да започна нещо без да съм “започнал”. До никъде не мога да стигна сам ако не направя и първата крачка “саморъчно”. Затова и пиша отново. Отново първи пост. Дано е на кадем.

over and out…

Държавните изпити наближават и затова качвам малко материали.

Във “файла” има материали и за трите изпита публичноправни науки, гражданскоправни науки и наказателноправни науки.

“Файлът” е във формат *.7z за да е по малък за теглене. Разархивирани материалите са  95 MB. Каченият архив е 15 MB. Не би трябвало да имате проблеми с разархивирането.

Ако нещо не се получава обаче можете да изтеглите 7z-архиватор от техния сайт. След като инсталирате програмата “файлът” трябва да стане активен и да го отваряте като всеки друг архив.

А ето го и самият “файл” -> “файл”

От доста време съм “Linux-фен” и наскоро си инсталирах най-новия “релийз” на любимата ОС. Перфектно! Всичко си върви идеално. Дори по-добре от преди. Само нещо малко ме подразни – любимият на мнозинството от “Linux-феновете” “медиен плеър” – Amarok, e с нов, по-лъскав от всякога, външен вид … и с повече “бъгове” от всякога. За жалост обаче новата му версия 2.0 е тази, която се потдържа в основните хранилища. Аз си искам старата! Порових малко из нета и след неуспех, но с малко помощ от приятел намерих инструкции как да си инсталирам старата, но изпипана до “съвършенство” версия – 1.4.x.

И за да не си губите и вие времето в търсене на нещо, което някой вече е направил и намерил, ще споделя наученото.

Стъпките са прости.

1. Отваряте конзола или терминал или каквото там си имате (в зависимост от десктоп средата) и изпълнявате следните команди:

gksu gedit /etc/apt/sources.list.d/amarok.list

2. Добавяте в отворения файл хранилищата:
deb http://ppa.launchpad.net/bogdanb/ppa/ubuntu jaunty main
deb-src http://ppa.launchpad.net/bogdanb/ppa/ubuntu jaunty main

3. Записвате промените и затваряте “текст-едитора”.
4. Добавяте публичните ключове със следната команда:

sudo apt-key adv –recv-keys –keyserver keyserver.ubuntu.com \
0×1d7e9dd033e89ba781e32a24b9f1c432ae74ae63

5. Презареждате списъка със източници:
sudo apt-get update

6. Премахвате “лъскавия” Амарок 2.0:

sudo apt-get remove amarok

7. И си инсталирате старата, но вече “изгладена” версия със:

sudo apt-get install amarok14

Това е всичко.

Отдавна си мисля, че днешно време няма как да мина без блог. Дълго обаче отлагах и отказвах да се напъна малко и да стана и “азе” “блогър”. Не за друго, ами просто не се сещам какво толакова важно имам аз да кажа, че да окупирам ценното ви внимание.

Ето обаче, че и на мен ми дойде времето. Явно когато си решил да правиш нещо, но все си намираш оправдания то така или иначе ти се случва.

Тук май му е времето и да благодаря на този, който “случи” събитието. Дълбоки БЛОГодарности на Тихомил Кулев.

Тишо, благодаря, че ме “покри” докато се скатавах от самия мен.

Като за първи пост, това е …

Здравейте…. надявам се, че Дилян първи ще види този пост… Та… ако още нe сте разбрали (не че има от де де), но това е подаръка на Дилян за рожденния му ден. Пожелаваме му да си го кътка добре и да пише много интересни постове. Същота така, много здраве, успехи и щастие!
Поздрави, Владо и Тихомил.